Боси те били, макар и без крака.

Но трудно им било да разсъбличат

От себе си пожарът на страстта.

Приличали на диви същества.

Животът бил за тях проникване на смях

Във тъмна пещера.

Превръщали се в прилепи

Със процепи вместо очи.

На местното наречие им казвали жени.

Но иначе били прокудени от райските лози

В предморски времена.

Тогава още корабите нямали платна.

Помолил Бог свещеник прост,

Известен с въздържание и пост.

Във светските среди на онзи свят

Му казвали монах.

Призвал го Бог, с десницата непоколебима

Да въздаде любов, на местния народ.

Монахът бил тюлен от странните морета.

И полиглот.

Владеел той езици.

Раздвоени, разни.

Но знаел френски. Изтънчен бил.

И надарен със мръсни мисли.

Повикал го всевиждащия и разпоредил:

Отвори очите им, затънали във кал.

Показвай им. Учи ги, да се вричат, във любов.

С твоя меч на самурай. Раздавай се докрай.

Заведи ги, с кожена каляска,

На разходка

Във Версай. Накарай ги да го помислят.

Направи от тях лъвици.

Не искам да се лутат слепи.

И мечът заиграл. Монахът

Превърнал племето в мръсници.

Бог успял.

Пришил на расото медал.

Боготворял.

Прошепнал на тюлена: Толкова много си им дал ...