Не, не е любовта.

Или поне не моята..

Забравих я в брачното ложе

Или на спирка в голото поле.

Изхвърлих я във фойерверки,

Или в презервативи,

Защото казваха ми, дай

И аз втечнявах се докрай.

Остана ми цинизмът.

Той поне е в твърда форма

И не разчита на жлеза

За да облива света с желе.

Диктува ми прекрасни мисли,

Ту скверни, ту правдиви.

Или направо искрено да кажем

Уродливи.

И този Франкейщайн, превърнал се в Айнщайн,

Внезапно сподели

Че имало жени.

Стряскащо, нали? И реагирах адекватно.

Проучих няколко тук-там.

С научен метод. Пръчка в мед.

Разбъркваш, наблюдаваш, водиш си бележки.

Истински експеримент.

Глюкоза, ухания на пот, мечти...

Във полусън. Известна гъстота във водоравно време.

Тук-там пчела,

Прегърнала цветя. Защо ли впряга се сама

Сред стадо от оси. И времена.

Нарича ги деца,

Онези същества, поникнали в стъбла от най-различен род.

Събира от оскъдния прашец и прави си прозорец. Бавно.

Защото е пчела, навярно. Или защото е сама ...

(Или защото е с крила?)

Или, усеща този свят различно.

Прозаично.