В уханно утро, сред птички сладкодайни,

Разперили неуморими човки

Си казах, защо пък не.

Защо да не пропея,

Животът е толкова красив,

Приканва ме да го възпея.

След този зов неустоим

Аз просто нямах избор,

Освен да се подпиша.. Под този стих.

Безличен съм, а той е толкова красив.

И в мъжки род.

Затова написах епопея.

О, миличък,

Гушни се в мен,

Като мече, покатери се,

Ритни ме в топките за добър ден.

Очите ти са толкова безметежни,

Вещаят преживявания нежни.

Но искам само теб,

Да сме сами,

Нали рабираш, двамата, по мъжки.

Знам, омръзнало ти е да си възпяван от жени.

Да се умилкват в тебе като котки.

И да ти изневеряват.

Обаждат ти се, за да изпитат блуждаещ поглед

Със вафлена коричка.

Гласът им мек е, изкушаващ,

С игриви нотки.

Дори наричат те по име,

Защото мислят, че

Си мъж,

Мечтаят мъжкото във тебе. Поетично.

Приемат те като следобеден любовник.

Като пастир на стадо от разгонени тигрици.

Да ти дерат гърба със оцветени мисли.

Във техния фоклор нарича се ноктюрно.

Да те използват за любов.

А те обичат я,

Във твърди водни.

И удължени мигли.

Ела сега до мен, ритни ме пак, където си намислил,

Живот, във мъжки род,

Аз знам, че си жена, защото пазиш себе си от тях.

Защото никога не те е страх.