Тюлен-монах,

изхвърлен на самотен плаж,

сред мангови гори,

решил да спретне манастир.

Събрал той паство,

От боси, слънчеви лъчи,

Със падащи

Презрамки. И глезени без суеверни рамки.

И учил ги,

На божието слово

Защото бил загрижен да не ходят

бездуховни.

Облякъл ги в раса,

От първата роса,

А те му отговорили

Със любовта. Със зов от две листа..

Защото любовта е толкова добра,

И вездесъща, необятна и сама,

Че в тези изолирани места, без карта на света

Онези чудни същества използвали я за храна.

И той ги причастявал често,

Защото има ли по-причестиво нещо

От смях, заровен, в основата на

Женската коса.

Той разпилявал хляба,

Като риба,

И хранел ги грижливо.

Уста в уста. 

Бил щедър, благ и свят. Почти, но не напълно.

След време пуснал си брада,

А те растяли диво, разстилали

Трева, в пътечка от трънливо.

Монахът сторил чудеса,

Превърнал се в тюлен отново,

Поспал на плажа и вдигнал котва рано сутринта. Към синьото море греховно.

Не искал повече земя.