Как се справяш, приятелю,

С дупката в пода.

В която пропадаш, когато стоиш.

А с онази в скъсаната ти риза?

Тя вече крещи, обади се на мама.

Но мама я няма. Не отговаря на телефона.

Някой ни я отрече,

Зачеркна я с черен молив.

Погледни право във пода.

Тя още блести, в старото яке

От закопнели мечти.

И изговаря.

Подрежда нашите драскотини,

В редица от оловни бойци,

Без униформи и без светци..

Промахва, в онази посока.

Възкръсва, без да пести,

Осиротели души.