Прегърнати бяхме, на острови,

Които някой шут на краля, налудничаво пиян,

Безсмъртно нарече

Любов.

След това, изтрезняхме.

След всичкия кофеин, от който

Почти не умряхме.

Сега, в неистовата окупация на последното време,

Ще изхвърлим празните семена,

Потънали като бреме,

на една автомивка.

Ти ще си тъжна цигулка, в разкрачен бемол.

Аз ще извървя шаржа, заложен във партитурата,

С небрежно посмяла усмивка.

Ще свършим. Без ореол. Разкрепостени.

Защото всичко е толкова маестро.