от Пабло Неруда

Да, беше тогава... Поезията дойде

Потърси ме. Не, не знам, не знам къде

Или откъде, от зимата или от водата.

Не знам как и кога,

Нито беше гласове, или думи,

Не беше и в тишината,

Просто уличен шум,

От някъде от нощта,

Различен,

От всички пожари

Или от завръщането ми сам,

Само полъх в лицето

Не знаех какво, устата ми нямаше думи

бях сляп,

но нещо се случваше, в душата на моето тяло,

треска или крила, забравени в оцеляло,

така го направих, както мога,

първия ред, го написах,

просто ред, глупост,

без нищо осмислено,

Чистата мъдрост на пълно незнание

И тогава видях

Небеса

Как се отварят,

Планети,

Листа,

Пречупената ми сянка

Перфорирана от стрели, и от огън, и от цветя,

Нощта, във Вселена.

И аз отново съм малък

Пиян от липса на всичко, осеяно във звездички,

Като онова мистериозно,

И съм част от онова празно,

Достигнах,

Докато вятърът се отприщи.

Превод: Стефан Черноколев, всички права запазени