от У. Х. Одън, „Четири сватби и едно погребение”
Спрете часовниците, скъсайте жиците на телефоните,
Запушете устата на кучето, което лае над сочната кост,
Затворете капака на пианото, с глухия тропот на барабаните
Внесете ковчега, плачещи, застанете на пост.
Нека самолетите тъжно кръжат там горе,
Нека описват в небето следа: „Той умря”.
И нека гълъбите да сложат черна яка.
И регулировчикът да сочи със черна, памучна ръка.
Той беше северът, югът, запад и изток за мен,
Трудният ми делник, свободният ми ден,
Слънцето беше той, в своя зенит, и полунощ, и песен;
Мислех, че любовта е вечна; паднах повален.
Не искам звездите сега; искам непрогледен мрак;
Сложете луната в кашон и слънцето превърнете в мрак;
Източете океана и повалете гората, до крак;
Защото няма нищо никога както било е, да бъде пак.
Stop all the clocks, cut off the telephone,
Prevent the dog from barking with a juicy bone,
Silence the pianos and with muffled drum
Bring out the coffin, let the mourners come.
Let aeroplanes circle moaning overhead
Scribbling on the sky the message He is Dead,
Put crepe bows round the white necks of the public doves,
Let the traffic policemen wear black cotton gloves.
He was my North, my South, my East and West,
My working week and my Sunday rest,
My noon, my midnight, my talk, my song;
I thought that love would last forever; I was wrong.
The stars are not wanted now; put out every one:
Pack up the moon and dismantle the sun;
Pour away the ocean and sweep up the woods:
For nothing now can ever come to any good.
(превод от англ.- pontis)
