Не, няма смисъл.

Няма и каквато и да е съзидателна мисъл.

Само нощта от дъжда,

Разтворен и ласкав. Прохладен.

Няма и нощ, а слети тела,

Обгърнати в красота,

Силуети, трептящи.

Не мога повече от това.

Няма и свят, нито слети тела.

Само слитъци от нашите хлипащи сенки.

Когато оставаме без смисъл,

Какво ще се случи?

Нищо фрапиращо. Тъжно и нежно.

Ти ще ми кажеш онези неща,

Които би пропуснала без плътта.

Аз ще те опитвам да прочета

Извивката на една малка игра, в движещата се суета,

По умиращата усмивка. Устата в уста.

След това и двамата ще поискаме да се превърнем

В извиваща се змия.

Неспокойна и тънка,

като дланта.