Ти можеш...

Над облаците да ме вдигаш –

с крилете си могъщи

над градини, езера, поля...

И с грация на лебедова шия

устремено да ме дишаш

в бялото на огнена земя.

Ти можеш...

Неподвластен да превземаш

всеки корен

на прокълващ хляб.

Водата да си

на жадуваното време

в часа на изгревна заря.

Ти можеш…

Да си стрък, стебло, корона.

Въздигаща се горда

в непознати небеса.

С възпламеняващ тропот

на конете нощем

да водиш непокорната река.

Ти можеш…

Да си повече и всичко.

От дъното

издигащ твърдина.

Да си ми залък...

Дъх и глътка жива.

Обич моя, светла и добра.


08.09.2012

Мина Кирова