Откакто сме родени. Откакто сме сами.

Без глас и без мълчание.

Идеално тройно просто състояние.

И няма ни, когато се загръщаме,

в усмивки и тела.

Затрупани от пластове.

Далечни, скрити. Недоверяеми.

Оставаме си, винаги,

каквито сме.

Съблечени, прозрачни,

разгадаеми.

Еднакви, може би,

по липсата на трайна опаковка.

Различни, по чувството за време, за суета,

по склонността за подражание.

Недоближими сме,

неравностенни в геометрията -

на съвестта. На човката и клюна, и на крилата.

Фатално, в отстояние.

Завинаги сме разделени, от тъканта. От посоката,

на бляскащите неутрони. И от сянката неравноделна,

която хвърляме,

преди смъртта.