Жадувам те.

Защо пак, или едва

Избягвам улиците  с

Конници без гърла.

Тъжните клони,

Пося ги,

В твоята неуморна гора.

Навяват мисълта за покой.

Пресъхващата река, изтекла

В хладното езеро на света.

Нещо като издишване.

Както дали си била

Същата. Точно сега

Нещо като хлапетата в локва. Пролетта някъде осквернява

Излитащите крила, в

Укритото от нощта.