Прошепвам те. В полуанфас.

Намирам те по пулса на живота.

Щурецът ми повтаря с твоя глас

до дъх последен с воля да се боря.

Да бъда изгрев. Да съм ти река.

От блатото да вадя диаманти.

Да виждам в тъмнината светлина;

да паля свещи - не, а ярки факли.

И в бурята за кораб като фар

да нося пристан и защита тиха.

Завет единствен и олтар без страх

е любовта, в кръвта до сол пропита...

Нашепвам те. И скътано без глас

повтарям си щастливо, че те има.

Вълшебствата са другата страна

на всяка пропаст и на всяка зима.

Мина Кирова

02.2016г.