В средата на времето спряло

намерих го точно сега.

Всъщност тогава,

сред капките на дъжда.

Държах му ръката и го целувах

в тайнството на нощта.

Мое то беше изцяло,

единствено на света.

Минаха много луни и слънца

се смениха.

Моето малко момиче

порасна.

Стискам му пръстите още,

когато вали през деня.

Призрачно мое момиче,

от онази страна.

Луните с дни се смениха.

Изсъхна дъжда.

Останаха само

иронията и същността.

Щастливото си момиче не разпозна

в мокрото небе,

необяснимо защо,

непорасналото момче.