И фонът намеква за някакво чувство.

За колела по алея

Която смътно прониква.

Знам колко е трудно.

Да разкъртваш стени.

И спомените са трудни.

Висят в онова пространство, между

Настояще и смърт.

Притискат те. С огромните си тежки

Криле на киви,

Което никога няма

Да излети.

Но ти можеш. Аз знам. Защото

Мисълта няма срам, нито точка на замръзване по Фаренхайт.

Тя е в мен, вече,

И превръща истината в въпроси.